All you need is... John Lennon

Живеем в общество на разрушението. И си го харесваме, дори го издигаме в култ. Никой не може да ме убеди, че не е така. Погледнете празниците! Честваме дните, в които сме избили най-великите хора, раждали се някога, правим от тях дори национални празници, но никога не честваме дните, в които са се родили. Всяко дете знае кога е загинал например Левски, но колко знаят кога се е родил? Всички знаят и денят на Ботев, но това е денят на смъртта му. Ако излезем от родината принципът се запазва. Мнозинството хора знаят кога е загинал Джон Кенеди, или брат му Робърт, или Мартин Лутър Кинг и т.н. А колко от нас знаят кога тези хора са се родили???
Да, същото се отнася и за онова момче от Ливърпул, което, незабелязано от обществото, се родило в едно бедно семейство на днешния ден ( 9 октомври ) преди 70 години ( 1940 ). Кой би повярвал, че това момче, отгледано от леля си и получило доста слабо образование, след ранната си смърт едва 40 години по-късно, би могло да се окаже идол, определящ мирогледа на цели поколения? Джон Ленън доказа, че това е възможно.
Защото реалността оставя твърде много на въображението. Защото всичко, от което се нуждаеш, е любов. Защото, дори когато си то работническата класа, ти все пак можеш да бъдеш герой. Защото цветът на кожата няма значение, нито дължината на косата, нито дали си мъж или жена. Защото, колкото повече виждаш, в толкова по-малко си сигурен. Защото животът е това, което ти се случва докато си правиш други планове. Всички тези "защото" са до болка познати, но само Джон Ленън ги каза с глас. И остави на нас само да си представим...
Певец, музикант, композитор, поет, писател, художник, революционер... всичко това е вярно, приложено към името на Джон. Но е крайно недостатъчно и го описва в грешна светлина. Защото той не беше митично същество, макар да знаеше, че е по-велик от боговете. Той не беше безсмъртен, но заслужи безсмъртието си. Той беше човек като теб и мен. Но той даде воля на мечтите си.
Неговите концерти не бяха като днешните. Семпла сцена, дори без някакви особени декори. Но Джон не излизаше там, за да прави плиткоумно измислено шоу. Той идваше, за да каже нещо. И само от публиката зависеше дали ще го разбере. А неизменните тъмни очила очила бяха важна част от съобщението. Защото през тях изграждаш стена между душата си и злия свят наоколо. За да не могат да нахлуват в душата ти и да храчат в нея своята злина, както пее Висоцки.
Днес, 30 години след смъртта на Джон, аз се питам ако той беше жив днес, дали би свалил тъмните очила? Станал ли е светът по-добро място? Можем ли да го гледаме спокойно? Или напротив - всичко върви към разрушението и тоталното заличаване на понятието "човек" за сметка на може би "електорална единица"?
Максим Горки е написал навремето "Човек - това звучи гордо!". Според мен Джон Ленън е истински Човек. А на истинските хора трябва да се празнува рождението, а не убийството. Нека да спрем да се радваме на разрухата, която причиняваме, и да започнем да създаваме...
Какво ли?? IMAGINE!
Честит Рожден ден, Джон!

Зарибяване по български

Повече от две седмици чаках впечатлението от тази случка да отшуми, за да не се налага да пиша за нея, но това така и не стана. Мъчейки се от години да вникна в дебрите на заплетената рекламна и PR-ска мисъл, този път ударих на камък, способен да счупи зъбите и на най-закоравелия експерт в областта.
Всичко започна преди около месец, когато изневиделица телефонът ми започна да загрява от настойчивите опити на някакъв непознат номер да се свърже с мен. Лош късмет обаче - веднъж в колата на кръстовище и то пред очите на катаджия, веднъж на работа и така още няколко пъти, в които все не можех да вдигна. Най-накрая по време на една обедна почивка успях да отговоря и се заформи интересна история.
Обаждаше се представител на фирма Х, вносител на домакинска техника, който сега щял вече да внася и медицинска техника. Обяснението беше, че "преди сто лета", пазарувайки в Piccadilly съм попълнил някакъв талон за участие в тяхна игра с награда лека кола. Тук е мястото да ви предупредя - ако искате да живеете спокойно, старайте се телефонният ви номер да не става обществено достояние. За съжаление след години работа като журналист, моят телефон може лесно да бъде намерен къде ли не, както и във въпросната фирма Х. А тъй като не можах да се сетя някога да съм попълвал какъвто и да било талон, най-близкото до ума заключение беше, че просто някой PR е извадил купчината с визитки и е почнал да звъни под ред.
И така разговорът продължи с обяснение, че трябва да посетя техния офис, за да се запиша за окончателно участие в томболата. С много думи, стараейки се да бъда колкото се може по-учтив отклоних поканата и помолих да забравят съществуването на телефонния ми номер, за да не се налага да водим същия разговор отново.
Очевидно много хора бяха отговорили така, защото след няколко дни тактиката беше сменена. Обадиха се отново, този път от скрит номер с новината, че вече направо съм спечелил от томболата и то не една, а цели две награди. Трябвало да ида да си ги взема в офиса им и то в точно определени три часа през деня. След още един дълъг разговор по отношение на абсолютното ми нежелание да получавам нежелани обаждания по телефона, реших най-накрая да мина през тоя офис и да разреша проблема на място.
Брутална грешка! Изведнъж се оказах сред 25-30 души, които получили същото обаждане. За разлика от мен те бяха попълнили въпросния талон. Всички до един бяха дошли с нагласата, че ще си тръгнат с нова кола. Изведнъж се появи някакъв тип с вид на нещо средно между мормон и неуспяло юпи и вкара всички в една тясна стаичка. Очевидно кризата обаче удря навсякъде - от двата климатика нито един не беше включен. По-лошото беше, че и двата прозореца бяха затворени, а наличието на 30 души вътре бързо доведе твърде екзотичен аромат, който не искам да описвам.
Така се озовах на рекламна кампания на медицински уреди, които според странното юпи, което упорито се мъчеше да използва колкото се може повече медицинска терминология, биха могли да излекуват буквално всичко със светлина. След не повече от 10 минути започнаха да се чуват реплики "Абе това ли е онова с колата??? Да не съм сбъркал мястото? Кви са тия доктори тука? Оня докога ще ни занимава с глупости??" Най-накрая дойде момента да кажат най-важната част от рекламното послание, а именно - цената. Е уредите струваха между 1500 и 6000 лева, заедно с някаква промоция. Тук обаче се видя колко неправилно е било замислено цялото събитие, защото между присъстващите очевидно нямаше нито един човек, който да може да си помисли дори за подобна покупка. Преобладаваха хора от малцинствата, както успях да разбера междувременно, имаше и доста безработни или просто хора с ниски доходи.
За да разсее настъпилото неловко мълчание юпито реши да обяви наградите. Това беше по-голяма грешка дори от моята да ида там. Защото хората, дошли с идеята, че поне един ще си иде с кола, трябваше изведнъж да свикнат с мисълта, че са спечелили по една картофобелачка (да точно за това става дума - старомоден уред за ръчно белене на картофи) и... по 6 минути облъчване с машините от рекламата. В този момент нахлуха и "представителите" на фирмата, с които явно бяхме водили дългите разговори по телефона. Тогава настана истински пазар. С един списък в ръка всеки от тях крещеше имена и повеждаше разочарованите хора към "вълшебните апарати". След това последва сцена, достойна за каубойски филм, чието действие се развива в някой бар в Тексас. Само че вместо куршуми се разменяха пожелания за майките на тоя или оня, а във въздуха не летяха столове, а картофобелачки. Побългарена версия, но пък се оказа, че действа доста зареждащо върху самочувствието на хората, които до преди няколко минути изглеждаха елементарни за манипулиране.
И така... съмнителна рекламна кампания с още по-съмнителен резултат. Оказа се обаче, че живият контакт е много по-добър от телефонния разговор. Едно предупреждение с леко завишен тон беше достатъчно, за да спрат обажданията.... засега...

24 Май - денят на...???

Ето, че най-накрая се случи и аз да успея да надвия хроничния си мързел и като един истински журналист да коментирам събитията още преди да са се случили. Преди обаче да пристъпя към това, искам да честитя 24 Май на всички, които се чувстват свързани със славянската писменост и българската култура, и да им пожелая все по-често да имат повод за гордост слушайки това!
Както повечето ми приятели знаят, при мен творческото мислене се активизира по някое време към полунощ, когато логическото вече спи дълбоко. Затова и резултатите от опитите ми да мисля по това време са непредсказуеми, а за зла участ точно тая нощ се случи да се замисля за 24 Май.
Мъчи ме един на пръв поглед глупав въпрос - някой знае ли какво точно празнуваме днес?? Това, което аз доскоро знаех като "Денят на славянската писменост" сега е добавило към името си и някакви подробности за "българската култура" или поне така го бяха формулирали колеги от различни медии и някои официални съобщения. Както обикновено първо се усъмних в себе си и попитах Google как всъщност се казва празникът. Още първите два резултата се разминаваха - вариант 1 "Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост" и вариант 2 "Ден на славянската писменост и култура".
Ако приемем за верен вариант 1 то следват няколко логични въпроса. На първо място - не е ли именно създаването на славянската писменост най-голямото събитие в историята на българската просвета и култура? И ако не беше тя, на какъв хал щяха да са те сега? Щеше ли изобщо да има такива понятия? Ако прочетем "За буквите" на Черноризец Храбър ще се убедим в огромното значение на тези малки знаци. Не заслужават ли те един самостоятелен празник, който да им отдава заслуженото като основа на просветата, културата и държавата като цяло? Както всички студенти от ФЖМК добре знаят - писаното слово може да създава държавност преди да е създадена държава. А това е важно!
Вторият вариант също е скрита лимонка и трябва да се използва внимателно. Нашата култура славянска ли е? Въпреки сходствата с някои околни държави, все пак не е ли специфично българска? А писмеността не е ли преди всичко българска, създадена и приложена в съществуващата ни вече държава, която се е казвала именно България, а не Славяния например?
Както и да е, това са отдавна минали въпроси, които трябва да оставим на историците да разрешават. Кой обаче трябва да празнува днес? Учителите, писателите, поетите? Напоследък обаче всички те са в очевадна творческа дупка... Артистите, музикантите, фотографите? Постановките в театрите ни са плоски, често комбинация от мощна американизация и мутро-барок, гледаемите ни филми се броят на пръстите на половин ръка, а за музика е по-добре да не отваряме дума... Или пък министърът на образованието, докато прави поредния, да се надяваме - неуспешен, опит да закрие Българската академия на науките и компроментира докрай и без това измъчените висше образование и научни степени? Дали пък няма да празнува и онзи пловдивски научен корифей, който предлагаше да сменим кирилицата с латиница, защото така било "по-европейско"? Или пък всички ние, които малко или много пишем на "маймуница", докато си говорим в Интернет?
Истината е жалка, но е въпреки това е истина. Нa 24 Май ние празнуваме просто един почивен ден повече. Един ден като всички останали, които минават без да ги забележим, но винаги в компанията на словото. Може би защото то е било в началото и е много вероятно да остане и до края. Leka no6t ;)

Да протестираш напук

В последните няколко дни отвсякъде ме дебнат смущаващи новини - Студенти и преподаватели ще протестират срещу орязаните субсидии на висшето образование, БАН подкрепя протестите на СУ и други подобни митологично звучащи заглавия. По принцип съм убеден в силата на университетските протести за промяна на статуквото, макар и понякога това да става в прекалено идеализирана насока, от която се възползват интереси, нямащи нищо общо с университетите или образованието като цяло. Но не може да се отрече, че мнението на студентите оказваше влияние във всички решителни моменти на безкрайния ни преход.

И все пак не виждам логика в настоящите протести. Някъде в дълбините на всемирния преход, реформата на висшето образование потъна със скоростта на петролен танкер и остави на повърхността на водата същите лепкави черни петна, които е толкова трудно да бъдат отстранени. Затова академичните институции вече заприличаха на битпазар, където диалогът тече приблизително по следния начин:

М(инистерство): "Няма да ви дадем пари, оправяйте се както знаете!"

У(ниверситети): "Ние тогава ще вдигнем таксите, студентите да се оправят както знаят!"

С(туденти): "Що ли не ви $%^#^&$^ мамата, ние пък заминаваме за Германия, хем е по-евтино, хем знаем за какво си даваме парите"

М: "Намаляват кандидатстудентите, ще закриваме ВУЗ-ове, ако не почнете да приемате само с матура!"

У: "Не щем да приемаме с матура, ама искаме да пускаме бакалаври за 3 години, а да цедим високи такси от магистрите по две години"

С: "Дреме ни на #$%%^$. Wir fahren nach Deutschland nach 3 Wochen!!!"

M:"Виновни са феодалните старци от БАН! Да се закрие всичко, тук е кофти човешкия материал, ще внасяме готвачи от Китай. Те са гладни, могат да живеят само на ориз, далавера от всякъде".

У:"Аз пък си купих Мерцедес, яд ли ви е?"

С (все още непритежаващи билет за самолет): "Преподавателите не идват на лекции"

У: Всеки професор стои в университета по 9000 часа годишно! Къде гледат студентите, та не са ги видели??? А да ви кажа, мързи ме да се подписвам, та вижте как ще се оправяте с ония дипломи там. Твърдят, че не били законни така, ама това е организирана атака срещу нас!"

С: (вече притежаващи билет за самолет): Има два изхода от кризата - Терминал 1 и Терминал 2 на летище София!!!"

Две специалности и докторантура в СУ ме убедиха, че качеството на висшето ни образование е под всякаква критика. Преподават се масово остарели факти, специалностите не са практически насочени и на практика излизаш от университета без да знаеш нищо за бъдещата си работа, ако изобщо намериш такава. Да, има добри преподаватели, но системата ги смачква, за сметка на станалите известни наскоро рекордьори по часове от юридическия факултет и други техни подобия. Бил съм студент на Пантев, Натов, Борисов и Колев. Всички добре знаем, колко свободни лекции сме имали, колко лекции са ни водени от асистенти и на колко лекции е трябвало да си четем доклади, за да запълним все пак с нещо времето. Наистина, прекарвайки 20 часа в денонощието в университета, може и да пропуснеш някой и друг час... човещинка си е.

С вдигането на таксите обещаваха по-високо качество на образованието. В нечии болен мозък това определение се заключаваше обаче в подобряване на дограмата, инсталиране на големи плазми из коридорите и т.н. Разбиранията отново се разминаха.

Като докторант, аз съм съгласен, че университетите имат нужда от пари. Но като данъкоплатец искам да знам за какво точно се отпускат тези държавни субсидии. Повече пари се дават срещу по-добър продукт. Това е основен закон на пазара. А продуктът, който висшето ни образование отдавна не е конкурентоспособен. Така че преди по стар български обичай да искаме пари, пари и пак пари, нека да предложим нещо по-добро! Тогава ще имаме право на протест. Иначе просто протестираме напук.

R.I.P Георги Панайотов

Почивай в мир, Жоро! Винаги ще бъдеш с нас!

Manowar - Hymn of the Immortal Warriors

A hero was he

Touching all our lives

As if he lived and died

In a single moment

Great were his deeds

All his words were true

He lived and died

A man of honor

He paid with his life

For his life was the price

To pass the gates immortal

Thy journey begins

With sword in the wind

Stay thy hand rest thy command

For Odin's call was heard above them all

Thy name shall never die!

Long shall we remember

He who walked the road of danger

Master of revenge

Death's no stranger

Blood and death lived on his sword

The god of war his only lord

Into the depths of hell

Go all he fell

Take thy shield take thy sword

All thy weapons to the sky

Ye shall need them when Odin bid thee rise

For none but the brave

Shall rise up from the grave

To see the Valkyries fly

And so it was by the hand of Odin

Did the immortal warrior pass through

The gates of Valhalla and into legend.

Rise brother rise pass Valhalla's gates

Here great warriors await

Reborn from thy steel

All thy wounds be healed

From the earth to the sky

Now the son of Odin rise!

Take thy place among the kings

For thy soul shall never die!

Бизнесът смърт

Внимание! Докато седиш пред компютъра и лапаш мухите някой наистина желае смъртта ти! докато пиеш бира с приятели - също, докато спиш - също. Не се заблуждавай - заплахата не идва от хората на Осама, тя е българска и родна, а носителите й са на вид съвсем обикновени хора, които е трудно да разпознаем в тълпата. Докато не се сблъскаме по един или друг начин със смъртта.

Сигурно вече сте се сетили, че говоря за погребалните агенции и техните агенти. Наскоро се наложи да присъствам на две погребения и бях потресен от дейността на тези уж траурни организации.

Истината е - смъртта е бизнес. И при това - доходен бизнес. Може би защото е неизбежна, а в такъв момент близките предпочитат някой да им помогне с цялата организация и бумащина, било то и на твърде висока цена. И все пак...

В близост до всяка по-голяма болница има поне няколко погребални агенции. Понякога бързината им е просто смайваща. Още преди лекар да ви съобщи печалната новина, към вас се носи тълпа от погребални агенти, блъскащи се с лакти, стараейки се да спънат съседа, за да не ви достигне преди тях. Незнайно как те вече знаят всичко за вас и за починалия и са готови да ви предложат и от пиле мляко, за да бъде погребението по-луксозно.Обстановката много наподобява обикновен битак, а в очите на агентите се чете същата жажда да ви приберат парите, каквато и в очите на циганите на битака.

Следвайки замъгления от тъжната вест здрав разум, се стараете да изберете най-почтено изглеждащия от заобикалящите ви агенти. Тогава започва истински чаршийски пазарлък. задачите са прости - агентът ще се опита да ви измъкне колкото се може повече пари за картонена кутия, наречена за по-убедително "луксозен ковчег", и за всички съспътстващи грижи, а вие от своя страна, знаейки, че тези "услуги" са силно надценени, ще се опитвате да му дадете колкото се може по-малко, спазвайки с усилие правилата на добрия тон. Когато сделката е направена, се пристъпва към действието.

Тук вече става страшно. Искате превоз??? Забравете специално оборудваните катафалки, които сте виждали по филмите. Изкорубен Fiat Marea например, със свалени задни седалки изпълняваше ролята на траурен автомобил на едно от двете погребения, на които присъствах. Понеже беше зима, пътуваха с отворени прозорци, за да поддържат необходимата ниска температура. Как става това през лятото остана неясно. Трима агенти придружаваха ковчега като единият от тях го използваше за облегалка. Освен това технологиите като GPS са прекалено нови за този бизнес, та групата беше успяла да се изгуби по пътя и пристигна с повече от час по-късно. Разбира се всичко това не поставя под въпрос уговорената висока цена. Цялото трошене на нерви струваше над 1000 лв.

Закъсненията не са нещо необичайно й на софийските централни гробища. Изглежда във връзка със световната финансова криза, управата на гробищата е оставила парка с необходимия жизнен минимум от персонал. Твърде многото погребения, създават опашка от чакащи, а обърканите хора се питат "Извинете, това погребението на еди-кой си ли е?". Над обредната зала пък е закачено електронно табло, на което излизат имена с часове... като на автогара или пред гише в учреждение.

Когато успеете да влезете в залата, обредът започва с няколко думи, изречени с фалшив патос, от красива блондинка, чиито визия и глас напомнят по-скоро за филмите след полунощ, отколкото за траурна церемония. А когато наближи времето за следващия "клиент" персонала започва нервно да пристъпва от крак на крак и по всякакъв начин да показва на бавещите се, че е време да се изнасят.

И така въпреки нервите, всичко отминава под знака на тъгата. Но все пак остава горчивото чувство, че ние сме просто една стока, дори когато умираме...

RIP

Иван Алексиев (1928 - 2009)

проф. Мирчо Спасов (1933 - 2010)

Честит празник, момичета!

Дали жената е създадена от реброто на мъжа? Честно казано не вярвам! Защото, колкото и да не си го признаваме, ние без жените не можем. Историята го е показала - зад всеки велик мъж стои една велика жена. Защото не искам да повярвам колко време жените са страдали заради тази глупава легенда. Дори днес, когато уж всички сме равни, на много места по света мъжете все пак се считат за по-равни. Мислим си, че сме се отдалечили от тези неща, но все още балканската представа за идеален живот "Ракийката, салатката и да набиеш жената преди лягане" не ни е изоставила.

Все пак истината е една - жената е по-силна от нас. И колкото и да я бием, колкото и да я унижаваме, ние сме излезли от нейната утроба и това винаги ще я прави по-силна от нас. И ние го знаем. Тя също. Затова един женски поглед може да срази и най-силния мъж, както никое оръжие не може.

Преди време гениалният Джон Ленън изпя "Woman is the nigger of the world". Помислете само колко трагично вярно е това. И колко е жалко всъщност.

Мили момичета, надявам се днес поне малко да успеем да компенсираме всичките си грешки към вас. Макар и да забравяме понякога да го показваме, ние ви обичаме. Обичаме ви такива, каквито сте - красиви, проницателни, капризни, недоволни, щастливи, закачливи, чаровни и просто неустоими. Останете винаги такива и винаги ни карайте да се чувстваме, така както само вие умеете.

John Lennon - Woman

Woman I can hardly express,
My mixed emotion at my thoughtlessness,
After all I'm forever in your debt,
And woman I will try express,
My inner feelings and thankfullness,
For showing me the meaning of succsess,
oooh well, well,
oooh well, well,

Woman I know you understand
The little child inside the man,
Please remember my life is in your hands,
And woman hold me close to your heart,
However, distant don't keep us apart,
After all it is written in the stars,
oooh well, well,
oooh well, well,

Woman please let me explain,
I never mean(t) to cause you sorrow or pain,
So let me tell you again and again and again,
I love you (yeah, yeah) now and forever,
I love you (yeah, yeah) now and forever

Когато ти е кеф да не ти е кеф...

Има една порода хора, на които просто им е кеф да им е гадно. Спомням си знаменит разговор от ученическите години в немската гимназия:

Х: Абе знаеш ли, преди ми беше кеф да ми е гадно...

У: А сега какво? Сега ти е гадно да се кефиш нали?

Истината е, че ако искаш да ти е гадно, то винаги ще си намериш причина за това. Според мен това е някакъв, макар и по мое мнение извратен, начин да се наслаждаваш на живота и да вкарваш известна доза смисъл в него. Както казва една поговорка "If you enjoy hating life, you don't hate life - you enjoy it".

И все пак се изненадвам какви поводи за депресия и чумерене намират някои хора. В един от форумите, които посещавам редовно, въпреки че това става все по-безсмислено с течение на времето, един известен форумен оратор наскоро пусна пространна тема колко му е гадно от това, че хората празнуват Баба Марта и колко го депресират сергийте с мартеници из центъра. Разбира се, за да не излезе, че въпросния индивид е просто поредния депресар по форумите, той постъпи като типичен форумски депресар - в словесното си излияние се постара да докаже на всички нисши духом, които се кефят на празника, че всъщност те са прекалено прости в сравнение с неговата възвишена личност.

Баба Марта неволно разбуди страстите и на друг блогърски типаж, очевидно член на секта или умопобъркан поп. За него мартениците изведнъж се оказаха в разрез с християнството и всички възможни ценности. Те щели да погубят кръста, а пък всички, които ги носят, били заблудени овце в ръцете на Сатаната. По-нататък авторът обяви, че изливайки "свещената болка, която дави душата му", всъщност той се явява единствен източник на "свещената истина" и ако нямаше да прозвучи прекалено нагло, сигурно би се обявил и за достоен сам да увисне на кръста.

Два дни по-късно на мода излязоха други теми - защо на Националния празник по Нова Телевизия давали турски сериал. Разбира се по кабела ти може да текат още 150 канала, но по някаква причина точно на 3 Март ти ще седнеш да гледаш точно Нова телевизия и нищо няма да те подсети, че можеш с едно натискане на копчето просто да разкараш турския сериал и да гледаш каквото ти е кеф. Или по-добре да поизлезеш малко на въздух, защото времето беше хубаво, а движението - спокойно. Гледането на Нова телевизия не е задължително, а според мен не е и препоръчително, но това е отделен въпрос.

Вървейки привечер на 3 Март по жълтите павета, отчаяно търсейки кафе, което да отговаря на единственото изискване да не е пренаселено, случайно срещнахме и групичка симпатизанти на Атака. Очевидно и техните редици оредяват постоянно, защото в сравнение с минали година тази групичка едвали би могла да формира повече от 3-4 карета белот, което е направо жалка картинка. Начумерени и видимо добре почерпени момченца и момиченца в края на пубертетската възраст преминаха площада с войнствени крясъци "Атака, Победа" и се натовариха на един автобус, след което всичко утихна. Кого точно атакуваха и как имаха намерение да го победят не стана ясно нито от виковете, нито от развените знамена, но това едва ли има значение. От друга страна ако приемем, че така са отбелязвали годишнината от Освобождението, то не стана ясно какво общо има тяхната Атака с тази Победа и дали този, когото преди няколко години те обявиха за "новия Левски" е поне малко достоен за сравнение с кръпката на цървула на истинския Васил Левски. Но както и да е, важното е - те бяха сърдити... на някого... за нещо... както винаги. Докато в нормалните държави националния празник е повод за огромни тържества, които се помнят с години, ние тук го използваме, за да се разделим максимално. И да псуваме турците, циганите, руснаците, политиците, гадния европейски съюз, президента, бат Бойко, комшията и дори себе си за това, че обичаме да ни е гадно и не можем да се отървем от тоя навик, от което ни става още по-гадно. Затова по-разумно би било да се радваме на малките неща като мартничките, защото големи може никога да не дойдат.

Зачудих се обаче, как тези хора са живяли преди появата на интернет. Скрити зад анонимността на тази универсална трибуна те могат да напишат всичко с ясното съзнание, че това няма да им коства нищо. А ако оставим това настрана, интернет е чудесна възможност да концентрираш внимание и съответно - значение в себе си. Някои използват тази възможност по полезен начин, създавайки огромно количество безплатна полезна информация във виртуалното пространство. Други пък се опитват да направят същото, давайки публичност на негативизма си... Разни хора, разни идеали. Интернет дава достатъчно място за всички.

За Алма Матер и хората

Отдавна ми е ясно едно - за да завършиш висше образование трябва да си малко нечовек. Определено не е толкова трудно, за да изисква свръхчовешки способности. Не е и толкова скучно. Но администрацията е способна да смачка ентусиазма и на най-вдъхновения студент най-късно до средата на втората година от следването.

Един от инфарктните моменти всеки семестър е плащането на таксите. Грандиозните опашки започват да се явяват в кошмарите още дни преди началото на определения за целта срок. А с началото на въпросния критичен период кошмарите се превръщат в реалност. До преди няколко години в СУ касите бяха разположени в няколко доста раздалечени стаи на първия етаж в сградата на ректората. Това блокираше какъвто и да е достъп до Алма Матер поне за седмица. Измисляха се сложни стратегии, кой да чака на едната опашка, кой да обиколи останали и да сигнализира къде има най-голяма вероятност да се мине без 4-5 часа чакане.

Днес университетът си има т.нар. "Паричен салон". Въпреки гордото наименование това не е нищо повече от едно фоайе в забутан ъгъл на университета, където иначе никой не би стъпил, където са събрани всички каси. Това обаче се оказа отбиване на номера, а не решение на проблема. Опашките просто бяха прикрити, за да не се излагаме пред хората все пак. Олицетворение на старата шопска поговорка "Я можем да се насерем, важното е да се не изложим".

В крак с модата беше въведено и плащане по банков път. Една малка подробност е, че след като бързо и спокойно си платите в банката, пак трябва да се наредите на опашка пред касата, за да ви сложат печат, че сте платили. Банковите документи очевидно важат навсякъде, но не и в университета. За да изпреварят СУ в меренето на... модните постижения, УНСС пък са разположили банка на ъгъла на сградата си. Друг избор за плащане няма. Така че към стойността на таксата трябва да прибавите и цената на банковия превод. В дъжд и пек сте длъжни да висите на ливадата пред университета и да си плащате за "удоволствието".

Самото плащане обаче не е краят на мъките. След касата предстои посещение при секретарката на факултета, носеща вдъхващата респект титла "Инспектор". Във всеки факултет това е най-популярната личност - във ФЖМК всички познават Ичева, в ЮФ - Агова и т.н. Тези лица са несменяеми, те нямат възраст. Злите езици говорят, че те са виждали Лили Иванова на млади години, а Бойко Борисов разрешил на Слънцето да свети, едва след като те му подписали академичната справка. И както една от тях многозначително казва "Внимвай, моето момче, защото деканите идват и си отиват, а аз оставам!". Десет души пред техните кабинети значи поне половин ден чакане, а незнайно как изгубените оценки служат за подгряване на обстановката, ако страстите започнат критично да утихват.

След като доста време не бях ходил в университета по време на плащане на такси, през последните три дни и това се случи. Опашката заемаше два етажа. Припомних си всички тези неща и се замислих какво точно ме задържа в СУ вече 8 години, след две изкарани бакалавърски степени и една магистратура. Макар и да прозвучи странно, аз наистина съм доволен от образованието, което получих в Алма Матер. Разбира се имаше недоразумения, понякога доста големи, но съм дълбоко убеден, че висшето образование е такова, каквото сам си го направиш. Преподавателят не е учителят, който налива с фуния в главите на учениците, а подпомага процеса на създаване на това, което имаш намерение да създадеш от себе си. Някой помагат, други не толкова, трети откровено пречат, но в края на крайщата това е животът и едва ли някой очаква всичко да бъде розово.

Един от светлите лъчи в иначе мрачната действителност на българската наука е Докторантското училище, организирано от Философския факултет на СУ. Наистина помощта, която то предлага е скромна - предимно лекционни курсове, субсидии за закупуване на книги (в размер на 100 лв.) и възможности за публикуване на статии в научни сборници, но все пак това дава усещането, че не си изоставен в работата си. Само от теб обаче зависи да я докараш до успешен край!

Сняг през януари??!! Изключено!

Винаги съм се чудил как ли го правят например в Сибир. Не, не става дума за онова, защото предполагам, че го правят по нормалния начин. Но не мога да разбера как се справят със снега.

Фактите са красноречиви - в далечните части на Азия метър-два сняг не са в състояние да парализират живота. Всичко си върви с нормалния ритъм, а много от по-централните улици в градовете са изчистени до асфалт, въпреки че стените от сняг наоколо са по-високи от колите. Хората ходят спокойно на работа, без това да им отнема часове, а по някаква причина градският транспорт не закъснява. Първите снежинки там не повдигат смешния въпрос дали трябва да се качи цената на парното, защото на много места такова нещо просто няма, а където го има тръбите му отдавна са спукани. Да не забравяме и ескимосите, които съвсем безметежно си живеят във вечния сняг и изобщо не им хрумва, че той може да създава проблеми на някого.

Едно от нещата, които харесвам най-много в Интернет е, че мога да се запозная с хора, които едва ли бих срещнал по някакъв начин наживо. И така преди години се запознах с едно момиче от далечния руски град Сургут. Ако се чудите къде ли се намира това - разстоянието е от тук до Москва и още толкова нататък. Докато у нас все още имаше студени зими, една вечер, седнал на топло пред компютъра се се оплаках на това момиче, че навън е -10 градуса, а заради 15 см. сняг едва съм успял да се докопам до университета навреме за изпит. Почувствах се напълно затапен, когато ми отговори, че при тях е -32 градуса, снегът е около метър и единственото затруднение, което тя срещнала през деня било, че милиционерите връщали хората, които са излезли без ушанки.

Нарочно давам пример със Сибир, а не евентуално с Испания. Испания е топла страна, големите снегове там са рядкост и е нормално властите да нямат необходимата подготовка за справяне с тях.

Недопустимо е обаче ние да бъдем изненадвани. Съвсем не бяха толкова отдавна времената, когато снегът не се топеше от октомври до март. Напоследък обаче 10 см сняг блокират София по-добре от цяло стадо разгневени таксиметрови шофьори.

Днес, както и всеки друг ден, пристигнах на работа в 9 часа. Всичко по пътя беше спокойно, нормалното ежедневно задръстване. Точно по това време почнаха да падат редки снежинки. И ето какви бяха новините само около час и половина по-късно: "Спря движението заради снега", "Блокира движението по бул. България", "Движението в центъра е блокирано", "Улиците остават непочистени". Само един час не особено силен сняг, ни хвърлиха в хаос. Кой, как и защо е виновен всеки може да реши за себе си.

Снегът обаче подтиква хората към създаване на интересни решения в стил "Балканска феноменология". Чували ли сте, че според закона ледените висулки от покривите трябва да бъдат почистени??? Това разбира се е правилно, но кой би тръгнал да се занимава на студа да прави кефа на някакви пешеходци. Едно въженце с висяща хартия с ръкописен надпис "Внимание падащи висулки! Преминаването забранено" отклонява движението от тротоара към най-близката улица. За първи път видях този бисер на родното творчество при сградата на Икономедиа миналата зима. Светлият пример беше последван от много други предприемчиви собственици на сгради. Разбира се на улицата може да те прегази кола с летни гуми, слаломираща в снега като Алберто Томба в най-добрите си години. На никой обаче не му пука - важното е, че не си умрял на тротоара до сградата и няма да създадеш проблеми на собственика й.

Снегът обаче може и да сплотява хората. Паркинга пред блока за поредна сутрин беше огласен от псувните по адрес на "майката на акумулатора" и всичките му останали женски роднини. Една кола обаче ненадейно успя да запали, а шофьорът й любезно извади комплект кабели и започна да помага на отчаяните си колеги. Паркингът изведнъж заприлича на опитно поле, което е в състояние да впечатли всеки дипломиран ядрен физик. А наоколо хората усмихнати пушат цигари и чакат замръзналите акумулатори да се съживят.

Разбира се зимата и снегът пораждат романтични мисли. Така някоя блажено унесена журналистическа глава е решила да пусне като топ новина в агенция Фокус следното заглавие "София: Вали сняг". Все още смятам, че този факт е очевиден и няма нужда да четем за него, но ако питате Бойко Борисов, като нищо може да се окаже, че всъщност сняг не само не вали, но и никога не е валял, а всичко е просто долна инсинуация, скалъпена от комунистите...

Добрата новина е лошата новина... особено сутрин!

От много време насам избягвам да гледам българска телевизия. Отдавна вече е ясно, че родните ТВ канали нямат финансова, а вероятно и творческа, възможност да създадат нещо наистина стойностно и привлекателно, което да надминава елементарното комерсиално, или ако трябва да използвам истинската дума - чалгаджийско, ниво. Това разбира се не би било проблем, ако човек изобщо можеше да се отърве от тях.

Следната картинка е позната на всеки, на когото поне веднъж се е налагало да става рано след тежка вечер. В тази ситуация един от начините човек да се задържи буден е да пусне телевизора. В същия момент започват да те заливат последователни цунамита от тежка политика. Словесни битки или обикновени упражнения по алабалистика се разгарят по това време по всеки канал, а водещите провежат помежду си очевидна битка за приза "Най-буреносен облак на мрачния български медиен небосклон". Апокалиптичните интервюта вървят с висока скорост, докато обърканият събесеник най-накрая изпусне някое грешно изречение, което автоматично се превръща в новината на деня. В този миг лицето на водещия засиява - предполага се, че конкуренцията не е успяла да достигне до такива невероятни разкрития.

От време на време интервютата се прекъсват от новини - военни конфликти, убийства, изнасилвания, грабежи и тук там някоя политическа новина, отново в доста черни краски... По средата на първата подобна емисия, човек започва да се чуди дали все пак Ирак не е по-безопасно място за живеене.

Идва времето да излезеш от вкъщи. От будките за вестници те посрещат същите новини, изписани с големи букви, в комбинация със светлия лик на Бойко Борисов, отпечатан с огромни размери на първата страница на всеки вестник, който иска да осъществи поне малко продажби през деня.

Ако работиш достатъчно далеч, за да не можеш да стигнеш пеша, имаш няколко избора - градски транспорт, маршрутка, такси или собствената си кола. В тях обаче те напада вездесъщото радио. Отново научените наизуст новини се повтарят до безкрайност, прекъсвани тук там от неадекватно хилещ се водещ или от "хитове" със съмнителна музикална стойност. В таксито обаче може да стане и по-лошо - ако радиото може и да се спре, то устата на шофьора не може. Тези своеобразни репортери или всъщност обществени хроникьори, обикалящи постоянно града, знаят новините още преди да са се случили, а политическият анализ е тяхната втора природа. Ако не държите да изслушате отново всичко чуто от телевизора сутринта, придружено с цветистия коментар на бакшиша, най-добре е да гледате съсредоточено в една точка и да запазите мълчание.

Колкото и да сте работливи, когато седнете пред компютъра в офиса ще отворите поне един форум, социална мрежа или Skype. Разбира се няма да прочетете нищо, с което вече да не сте подробно запознати. Благодарение на характерната за Мрежата анонимност обаче, можете да напишете научен труд за психологията на офисния безделник, който поради липса на контрол по цял ден бистри политиката във някой форум. Тук "правопис" е мръсна дума, а споменаването на майки, лели и други близки роднини е задължително. Скрити зад клавиатурите, закоравелите форумни коментатори разнищват до последната фибра тъмната страна на властта и обществото, на комунистите, мутрите, тайните служби и всички модерни теми за деня.

На връщане от работа се повтаря същото - радиото, шофьорът, телевизията. Има и нов елемент - турските сериали. Наистина те показват един свят, който за нас изглежда странно. В тях дори има известна оптимистична нотка, но... те са на турски. Това е началото на вечерната вълна от негативизъм - оплюване във форумите на всичко турско на света и разнищването на злокобните намерения на всички "чалмоносци" по отношение на България. Дори и те обаче са склонни да признаят, че малкото български продукции просто не стават за гледане и едва ли биха ги гледали, ако нямат пистолет на слепоочието.

След всичко това пожеланието за приятни сънища звучи по-скоро като сарказъм. Лошата новина продава новините. Тя задоволява воайорските наклонности и дава имагинерна сигурност, че "това на нас не може да се случи". В напредналите в медийно отношение държави се спазва стриктен процентен баланс между добри и лоши новини. Тук обаче границата е мината отдавна. Аз не се съмнявам, че в България има достатъчно талантливи журналисти, режисьори и сценаристи, които да направят медиите по-привлекателни и човеколюбиви. Комерсиализацията обаче не позволява това да се случи.

Според теорията на журналистиката трите основни функции на медиите са да информират, образоват и забавляват. Никъде нищо не се казва за функция "всяване на паника и омраза сред населението" например. Защо тогава им позволяаме да ни развалят деня още от сутринта???