Винаги съм мислил, че музиката е като светлината на далечните звезди - създателят ѝ може отдавна да е угаснал, но тя още дълги години ще разказва за него и за нещата, които са го вълнували. Нека оставим настрана класиците като Моцарт, Бетовен, Бах и още много други. Нашето съвремие даде немалко звезди, чиято музика продължи да разказва за уникалния им талант и благородните им идеи. Добрите обаче умират млади... Помислете само – Елвис, Джон, Фреди, Джим, Джими... и Майкъл...
Да, аз съм от хората, които имаха неповторимата възможност да израснат с музиката на Майкъл Джексън. „Бившият негър”, от който се възмущаваха всички старци в квартала, печелеше сърцата с невероятния ритъм на песните си, божествения си глас и изразителните си танци.
И ето, че след толкова години, няколко месеца след като Майкъл ни напусна, вчера отново се потопих в атмосферата на неговата музика с филма Michael Jackson: This is it. Светлините, анимираните ефекти, огромният светещ човек, горящият екран и подвижната платформа, ме въведоха в познатия приказен свят още от първите секунди. Но това беше нищо в сравнение с момента, в който Майкъл се появи. Да си призная, предварително не знаех какво точно да очаквам. Вестници, телевизии, сайтове и всички други информационни канали тръбяха наляво и надясно, че MJ бил изнемощял, едва се движел, абсурдно било да направи дори един концерт. Но This is it ми показа нещо съвсем различно, и въпреки че съм работил в медии, се изненадах от това доколко реалността може да се разминава с журналистическите твърдения.
От началото до края филмът е един огромен енергиен взрив, водовъртеж, който те засилва все повече и повече в спиралата си, докато те доведе до точката, в която реалността и фантазията се сливат. 50-годишният човек, болен от не се знае колко болести наведнъж, който през цялото време си пази гласа за първия официален концерт, дори по време на репетиция направи шоу, на което малко хора са способни. Мощен глас, ту нежен като коприна, ту режещ и агресивен… бясно движение, което нагледно демонстрира, че тялото e просто тленната обвивка на душата и с него можеш да правиш каквото си поискаш. А танцьорите, толкова млади, че спокойно могат да му бъдат деца, просто стояха отстрани и гледаха с отворена уста…
Billie Jean, Black or White, Smooth Criminal, The way you make me feel и още много други култови парчета изпълваха двата часа, от една приказка, изпълнена с познати злодеи и герои и общочовешки послания за любов, мир и опазване на околната среда. И всичко това съпътствано с лунната стъпка, усъвършенствана до степен на висш пилотаж. Защото публиката иска само едно – да избяга от реалността, макар и за 2 часа да посети света на мечтите, които сивото ежедневие се старае да изкорени.
И през цялото време над всичко преобладаваше Майкъл Джексън – единствен, неповторим, божествен. И на пук на скептиците – във върховна форма.
Когато се появиха финалните надписи и лампите светнаха, под звуците на гениалната This is it, преживях нещо, което никога не ми се беше случвало – публиката в киносалона ръкопляскаше и не си тръгваше дори след като на екрана вече нямаше нищо. Дори уникалният U2 3D, не създаде такава атмосфера.
И докато медиите продължават да повтарят с все по-сензационен стил новината, че „Кралят е мъртъв”, аз мога да кажа само „Да живее кралят!”
