Как МОН стана мол в душевния свят на един кандидатстудент

Три години вече ми се случва за по няколко дни да влизам в ролята на най-злия враг на кандидатстудентa по журналистика, а именно - проклетия квестор. Всъщност това е доста скучна работа - 4 часа висиш и се стараеш да не гледаш тъпо, защото това е може би единственият изпит, на който никой не се опитва да преписва. Все пак, какво ли толкова можеш да препишеш на едно есе...

Но посред цялата скука, винаги, ама абсолютно винаги, ще се намери някой който да ти покачи адреналина. Не говоря за мацките, които се явяват с колан вместо пола и мрежа за картофи, която по някаква причина наричат блуза. Не говоря и за момченцата, чиито китки се развяват толкова меко и отривисто, че някоя лъскава мацка би им завидяла.

Имам предвид по-негативни емоции. Винаги някое от седящите бъдещи попълнения на Алма Матер, ще успее да те изненада с явна демонстрация на това, че средните училища не си вършат работата. И за гарнитура - със самочувствие покачено до небесата. Можеш ли да обясниш на момиче, гордо рисуващо портрети по листата си, че това не е изпит по рисуване и това се счита за знак, когато първата му реакция е "Вие сте ограничени и задръстени, коне с капаци, ограничавате ми творчеството..."? По-скоро не, защото на обладаната от мания за величие млада дама и през ум не й минава, че вероятно квесторът по-добре знае какво не може да мине пред комисията.

Както и да е. Тая година се падна тема, която ми се видя съвсем подходяща за появилите се на изпита кандидати. "Ах, този мол!". В залата положението беше точно като в мол. Всички лъскави и абсурдно изглеждащи парцалки, които се виждат по витрините в произволно избран мол, бяха представени и в скромната заличка на СУ. Типично по моладжийски комбинациите бяха безумни, гримът тежък, а прическите - в стил "разтекъл се сладолед". Не беше трудно човек да се убеди, че iPhone 4G не е никакъв проблем за доскорошните ученици. Изобщо пред себе си имахме 31 чудесни копия на манекените от витрините.

Много по-лошо беше обаче, че и интелектуалната дейност, която се разви в стаята през следващите 4 часа не се различаваше много от тази на манекените. Много голям процент от присъстващите си тръгнаха без да успеят да изпишат и една страница за мястото, което очевидно познават добре. Други писаха по много, но ужасно неграмотно, трети хем много, хем грамотно, но абсолютно несъдържателно.

След 3 часа писане, пред мен появи момче, което ми заяви, че трябва да му дам нов лист, защото е сбъркало заглавието на темата. С удивление забелязах, че на листа му е изписано "Ах, този МОN!", каквото и да означава това всъщност. Поглеждайки навътре в листата, открих есе за някаква странна реформа в МОН (Министерство на образованието и науката). В главата ми почнаха да се редуват въпроси - този наистина ли не може да чете?, ама пък поне не е ли чул като прочетох темата? къде е блял 3 часа, та не е попитал как точно е темата, щом не му е ясна?... Разбрахме се, че ще му дадем нов комплект и ще пише колкото може в оставащото време.

Постепенно обаче започнах да разбирам, че момчето е съвсем право да се обърка. Не защото нивото на образованието в гимназиите е трагично, не защото главите на учениците се задръстват от клишета, не защото чалгата е обсебила съзнанието на децата и не защото комунистите са виновни за поредната издънка на Бойко Борисов. Впечатление правеше, че есето на това момче започваше с израза "За да бъда откровен...". Това ме накара да се замисля, че за такова откровение все трябва да има някаква причина.

Всъщност МОН дотолкова е заприличал на мол, че човек може и да не проумее разликата. В мола днес правят намаление на цените в еди кой си магазин. В министерството решават да направят намаление на субсидията на университетите. Утре в мола фалират 2 магазина - министерството затваря нови 20 училища по селата и заплашва, че ще затвори и СУ, ако последният не си плати сметката за парно. Еди-къде си откриват нов мол, въпреки че заради кризата няма клиенти и за тия, които вече са открити. МОН открива Пернишки университет за телекомуникации, компютри и архитектура (моля сами да си направите абревиатурата, за да можем да спазим културния тон тук), въпреки че до предния ден министърът е обяснявал, че в България имало прекалено много университети. Влизайки в мол всеки се възхищава на лъскавия интериор, но излизайки разбира, че това е едно място, чиято единствена цел е да те завлече във вакуума си. В системата на МОН положението е подобно - посрещат те лъскави брошури и силни думи, но на излизане разбираш, че това са само думи.

Това момче беше право. МОН има нужда от реформа. Защото не е мол и не трябва да бъде. Защото никоя държава не се крепи на моловете, но най-богатите държави се крепят на науката. Защото не можеш да доведеш университетите си до просешка тояга и да се надяваш, че всичко просто ще отшуми. Защото МОН не е причина за съществуването на науката, а е следствие от нейното съществуване. И това ще бъде така дори след фалита на последния мол... или МОN...

Нова Година в кризата

Не знам за вас, но на мен тази Нова година ми се стори малко тъжна. Нямаше го традиционното за този ден празнично настроение. Това се усещаше още преди Коледа.

Градът този път не промени облика си. По улиците просто запалиха коледната украса, останала несвалена от минали години. Тя е толкова до болка позната, че разликата с всички останали дни в годината беше незабележима. Апатията се усещаше не само в уличната украса. Съседите, които в други години едва изчакват да мине 1 декември, за да сложат венчета по вратите и шарени лампички по прозорците, тази година не проявиха такава инициативност. Червената панделка със звънче на врата ми вися самотно през цялото време.

Разбира се в новогодишната нощ кварталът отново приличаше на военна зона. За разлика от други години обаче, този път не бяхме в разгара на битката. Обикновено още около 5 часа следобед ходенето по улиците около блоковете става опасно. Този път дори навръх нова година обстановката беше като във военна зона по време на примирие. За разлика от истинското военно примирие обаче това не ме зарадва, защото по-скоро ми напомня за примирение. Примирение с липсата на перспектива в държавата, с безумната политика, с празните джобове и със допълнителното стягане на и без това стегнатия колан.

По-тъжна от обикновено беше и новогодишната телевизионна програма. "Водещата" евтина империалистическа телевизия BTV си спретна хард-чалга коледно парти с шоуто на Слави и концерт на Пайнер след полунощ. След масираното облъчване с турски сериали, това беше триумфът на ориенталската ниска псевдо култура, която и без това отдавна е обзела въпросната телевизия. Новогодишната нощ беше огряна от огромни количества кючеци, плейбеци, изкуствени цици, прясно изрусени и намотани къдрици и много други характерни признаци на родния "елитарен" мутро-барок.

Но въпреки всичкото старание, положено от политиците и медиите, обикновените хора си останаха хора. Когато сутринта разхождах кучето, колкото непознати хора срещнах, толкова поздрава за нова година получих. А това е по-важно от кризата, по-важно от политиката, по-важно и от лошия вкус на "водещите" медии. Това ще остане много след като Дянков, Цветанов, че дори и Бойко Борисов са останали в прегръдката на историята. В историята българите са преживели много по-големи кризи от тази. Предполагам, че и този път ще я преживеем. Но все пак беше малко тъжно.

All you need is... John Lennon

Живеем в общество на разрушението. И си го харесваме, дори го издигаме в култ. Никой не може да ме убеди, че не е така. Погледнете празниците! Честваме дните, в които сме избили най-великите хора, раждали се някога, правим от тях дори национални празници, но никога не честваме дните, в които са се родили. Всяко дете знае кога е загинал например Левски, но колко знаят кога се е родил? Всички знаят и денят на Ботев, но това е денят на смъртта му. Ако излезем от родината принципът се запазва. Мнозинството хора знаят кога е загинал Джон Кенеди, или брат му Робърт, или Мартин Лутър Кинг и т.н. А колко от нас знаят кога тези хора са се родили???
Да, същото се отнася и за онова момче от Ливърпул, което, незабелязано от обществото, се родило в едно бедно семейство на днешния ден ( 9 октомври ) преди 70 години ( 1940 ). Кой би повярвал, че това момче, отгледано от леля си и получило доста слабо образование, след ранната си смърт едва 40 години по-късно, би могло да се окаже идол, определящ мирогледа на цели поколения? Джон Ленън доказа, че това е възможно.
Защото реалността оставя твърде много на въображението. Защото всичко, от което се нуждаеш, е любов. Защото, дори когато си то работническата класа, ти все пак можеш да бъдеш герой. Защото цветът на кожата няма значение, нито дължината на косата, нито дали си мъж или жена. Защото, колкото повече виждаш, в толкова по-малко си сигурен. Защото животът е това, което ти се случва докато си правиш други планове. Всички тези "защото" са до болка познати, но само Джон Ленън ги каза с глас. И остави на нас само да си представим...
Певец, музикант, композитор, поет, писател, художник, революционер... всичко това е вярно, приложено към името на Джон. Но е крайно недостатъчно и го описва в грешна светлина. Защото той не беше митично същество, макар да знаеше, че е по-велик от боговете. Той не беше безсмъртен, но заслужи безсмъртието си. Той беше човек като теб и мен. Но той даде воля на мечтите си.
Неговите концерти не бяха като днешните. Семпла сцена, дори без някакви особени декори. Но Джон не излизаше там, за да прави плиткоумно измислено шоу. Той идваше, за да каже нещо. И само от публиката зависеше дали ще го разбере. А неизменните тъмни очила очила бяха важна част от съобщението. Защото през тях изграждаш стена между душата си и злия свят наоколо. За да не могат да нахлуват в душата ти и да храчат в нея своята злина, както пее Висоцки.
Днес, 30 години след смъртта на Джон, аз се питам ако той беше жив днес, дали би свалил тъмните очила? Станал ли е светът по-добро място? Можем ли да го гледаме спокойно? Или напротив - всичко върви към разрушението и тоталното заличаване на понятието "човек" за сметка на може би "електорална единица"?
Максим Горки е написал навремето "Човек - това звучи гордо!". Според мен Джон Ленън е истински Човек. А на истинските хора трябва да се празнува рождението, а не убийството. Нека да спрем да се радваме на разрухата, която причиняваме, и да започнем да създаваме...
Какво ли?? IMAGINE!
Честит Рожден ден, Джон!

Зарибяване по български

Повече от две седмици чаках впечатлението от тази случка да отшуми, за да не се налага да пиша за нея, но това така и не стана. Мъчейки се от години да вникна в дебрите на заплетената рекламна и PR-ска мисъл, този път ударих на камък, способен да счупи зъбите и на най-закоравелия експерт в областта.
Всичко започна преди около месец, когато изневиделица телефонът ми започна да загрява от настойчивите опити на някакъв непознат номер да се свърже с мен. Лош късмет обаче - веднъж в колата на кръстовище и то пред очите на катаджия, веднъж на работа и така още няколко пъти, в които все не можех да вдигна. Най-накрая по време на една обедна почивка успях да отговоря и се заформи интересна история.
Обаждаше се представител на фирма Х, вносител на домакинска техника, който сега щял вече да внася и медицинска техника. Обяснението беше, че "преди сто лета", пазарувайки в Piccadilly съм попълнил някакъв талон за участие в тяхна игра с награда лека кола. Тук е мястото да ви предупредя - ако искате да живеете спокойно, старайте се телефонният ви номер да не става обществено достояние. За съжаление след години работа като журналист, моят телефон може лесно да бъде намерен къде ли не, както и във въпросната фирма Х. А тъй като не можах да се сетя някога да съм попълвал какъвто и да било талон, най-близкото до ума заключение беше, че просто някой PR е извадил купчината с визитки и е почнал да звъни под ред.
И така разговорът продължи с обяснение, че трябва да посетя техния офис, за да се запиша за окончателно участие в томболата. С много думи, стараейки се да бъда колкото се може по-учтив отклоних поканата и помолих да забравят съществуването на телефонния ми номер, за да не се налага да водим същия разговор отново.
Очевидно много хора бяха отговорили така, защото след няколко дни тактиката беше сменена. Обадиха се отново, този път от скрит номер с новината, че вече направо съм спечелил от томболата и то не една, а цели две награди. Трябвало да ида да си ги взема в офиса им и то в точно определени три часа през деня. След още един дълъг разговор по отношение на абсолютното ми нежелание да получавам нежелани обаждания по телефона, реших най-накрая да мина през тоя офис и да разреша проблема на място.
Брутална грешка! Изведнъж се оказах сред 25-30 души, които получили същото обаждане. За разлика от мен те бяха попълнили въпросния талон. Всички до един бяха дошли с нагласата, че ще си тръгнат с нова кола. Изведнъж се появи някакъв тип с вид на нещо средно между мормон и неуспяло юпи и вкара всички в една тясна стаичка. Очевидно кризата обаче удря навсякъде - от двата климатика нито един не беше включен. По-лошото беше, че и двата прозореца бяха затворени, а наличието на 30 души вътре бързо доведе твърде екзотичен аромат, който не искам да описвам.
Така се озовах на рекламна кампания на медицински уреди, които според странното юпи, което упорито се мъчеше да използва колкото се може повече медицинска терминология, биха могли да излекуват буквално всичко със светлина. След не повече от 10 минути започнаха да се чуват реплики "Абе това ли е онова с колата??? Да не съм сбъркал мястото? Кви са тия доктори тука? Оня докога ще ни занимава с глупости??" Най-накрая дойде момента да кажат най-важната част от рекламното послание, а именно - цената. Е уредите струваха между 1500 и 6000 лева, заедно с някаква промоция. Тук обаче се видя колко неправилно е било замислено цялото събитие, защото между присъстващите очевидно нямаше нито един човек, който да може да си помисли дори за подобна покупка. Преобладаваха хора от малцинствата, както успях да разбера междувременно, имаше и доста безработни или просто хора с ниски доходи.
За да разсее настъпилото неловко мълчание юпито реши да обяви наградите. Това беше по-голяма грешка дори от моята да ида там. Защото хората, дошли с идеята, че поне един ще си иде с кола, трябваше изведнъж да свикнат с мисълта, че са спечелили по една картофобелачка (да точно за това става дума - старомоден уред за ръчно белене на картофи) и... по 6 минути облъчване с машините от рекламата. В този момент нахлуха и "представителите" на фирмата, с които явно бяхме водили дългите разговори по телефона. Тогава настана истински пазар. С един списък в ръка всеки от тях крещеше имена и повеждаше разочарованите хора към "вълшебните апарати". След това последва сцена, достойна за каубойски филм, чието действие се развива в някой бар в Тексас. Само че вместо куршуми се разменяха пожелания за майките на тоя или оня, а във въздуха не летяха столове, а картофобелачки. Побългарена версия, но пък се оказа, че действа доста зареждащо върху самочувствието на хората, които до преди няколко минути изглеждаха елементарни за манипулиране.
И така... съмнителна рекламна кампания с още по-съмнителен резултат. Оказа се обаче, че живият контакт е много по-добър от телефонния разговор. Едно предупреждение с леко завишен тон беше достатъчно, за да спрат обажданията.... засега...

24 Май - денят на...???

Ето, че най-накрая се случи и аз да успея да надвия хроничния си мързел и като един истински журналист да коментирам събитията още преди да са се случили. Преди обаче да пристъпя към това, искам да честитя 24 Май на всички, които се чувстват свързани със славянската писменост и българската култура, и да им пожелая все по-често да имат повод за гордост слушайки това!
Както повечето ми приятели знаят, при мен творческото мислене се активизира по някое време към полунощ, когато логическото вече спи дълбоко. Затова и резултатите от опитите ми да мисля по това време са непредсказуеми, а за зла участ точно тая нощ се случи да се замисля за 24 Май.
Мъчи ме един на пръв поглед глупав въпрос - някой знае ли какво точно празнуваме днес?? Това, което аз доскоро знаех като "Денят на славянската писменост" сега е добавило към името си и някакви подробности за "българската култура" или поне така го бяха формулирали колеги от различни медии и някои официални съобщения. Както обикновено първо се усъмних в себе си и попитах Google как всъщност се казва празникът. Още първите два резултата се разминаваха - вариант 1 "Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост" и вариант 2 "Ден на славянската писменост и култура".
Ако приемем за верен вариант 1 то следват няколко логични въпроса. На първо място - не е ли именно създаването на славянската писменост най-голямото събитие в историята на българската просвета и култура? И ако не беше тя, на какъв хал щяха да са те сега? Щеше ли изобщо да има такива понятия? Ако прочетем "За буквите" на Черноризец Храбър ще се убедим в огромното значение на тези малки знаци. Не заслужават ли те един самостоятелен празник, който да им отдава заслуженото като основа на просветата, културата и държавата като цяло? Както всички студенти от ФЖМК добре знаят - писаното слово може да създава държавност преди да е създадена държава. А това е важно!
Вторият вариант също е скрита лимонка и трябва да се използва внимателно. Нашата култура славянска ли е? Въпреки сходствата с някои околни държави, все пак не е ли специфично българска? А писмеността не е ли преди всичко българска, създадена и приложена в съществуващата ни вече държава, която се е казвала именно България, а не Славяния например?
Както и да е, това са отдавна минали въпроси, които трябва да оставим на историците да разрешават. Кой обаче трябва да празнува днес? Учителите, писателите, поетите? Напоследък обаче всички те са в очевадна творческа дупка... Артистите, музикантите, фотографите? Постановките в театрите ни са плоски, често комбинация от мощна американизация и мутро-барок, гледаемите ни филми се броят на пръстите на половин ръка, а за музика е по-добре да не отваряме дума... Или пък министърът на образованието, докато прави поредния, да се надяваме - неуспешен, опит да закрие Българската академия на науките и компроментира докрай и без това измъчените висше образование и научни степени? Дали пък няма да празнува и онзи пловдивски научен корифей, който предлагаше да сменим кирилицата с латиница, защото така било "по-европейско"? Или пък всички ние, които малко или много пишем на "маймуница", докато си говорим в Интернет?
Истината е жалка, но е въпреки това е истина. Нa 24 Май ние празнуваме просто един почивен ден повече. Един ден като всички останали, които минават без да ги забележим, но винаги в компанията на словото. Може би защото то е било в началото и е много вероятно да остане и до края. Leka no6t ;)