От много време насам избягвам да гледам българска телевизия. Отдавна вече е ясно, че родните ТВ канали нямат финансова, а вероятно и творческа, възможност да създадат нещо наистина стойностно и привлекателно, което да надминава елементарното комерсиално, или ако трябва да използвам истинската дума - чалгаджийско, ниво. Това разбира се не би било проблем, ако човек изобщо можеше да се отърве от тях.
Следната картинка е позната на всеки, на когото поне веднъж се е налагало да става рано след тежка вечер. В тази ситуация един от начините човек да се задържи буден е да пусне телевизора. В същия момент започват да те заливат последователни цунамита от тежка политика. Словесни битки или обикновени упражнения по алабалистика се разгарят по това време по всеки канал, а водещите провежат помежду си очевидна битка за приза "Най-буреносен облак на мрачния български медиен небосклон". Апокалиптичните интервюта вървят с висока скорост, докато обърканият събесеник най-накрая изпусне някое грешно изречение, което автоматично се превръща в новината на деня. В този миг лицето на водещия засиява - предполага се, че конкуренцията не е успяла да достигне до такива невероятни разкрития.
От време на време интервютата се прекъсват от новини - военни конфликти, убийства, изнасилвания, грабежи и тук там някоя политическа новина, отново в доста черни краски... По средата на първата подобна емисия, човек започва да се чуди дали все пак Ирак не е по-безопасно място за живеене.
Идва времето да излезеш от вкъщи. От будките за вестници те посрещат същите новини, изписани с големи букви, в комбинация със светлия лик на Бойко Борисов, отпечатан с огромни размери на първата страница на всеки вестник, който иска да осъществи поне малко продажби през деня.
Ако работиш достатъчно далеч, за да не можеш да стигнеш пеша, имаш няколко избора - градски транспорт, маршрутка, такси или собствената си кола. В тях обаче те напада вездесъщото радио. Отново научените наизуст новини се повтарят до безкрайност, прекъсвани тук там от неадекватно хилещ се водещ или от "хитове" със съмнителна музикална стойност. В таксито обаче може да стане и по-лошо - ако радиото може и да се спре, то устата на шофьора не може. Тези своеобразни репортери или всъщност обществени хроникьори, обикалящи постоянно града, знаят новините още преди да са се случили, а политическият анализ е тяхната втора природа. Ако не държите да изслушате отново всичко чуто от телевизора сутринта, придружено с цветистия коментар на бакшиша, най-добре е да гледате съсредоточено в една точка и да запазите мълчание.
Колкото и да сте работливи, когато седнете пред компютъра в офиса ще отворите поне един форум, социална мрежа или Skype. Разбира се няма да прочетете нищо, с което вече да не сте подробно запознати. Благодарение на характерната за Мрежата анонимност обаче, можете да напишете научен труд за психологията на офисния безделник, който поради липса на контрол по цял ден бистри политиката във някой форум. Тук "правопис" е мръсна дума, а споменаването на майки, лели и други близки роднини е задължително. Скрити зад клавиатурите, закоравелите форумни коментатори разнищват до последната фибра тъмната страна на властта и обществото, на комунистите, мутрите, тайните служби и всички модерни теми за деня.
На връщане от работа се повтаря същото - радиото, шофьорът, телевизията. Има и нов елемент - турските сериали. Наистина те показват един свят, който за нас изглежда странно. В тях дори има известна оптимистична нотка, но... те са на турски. Това е началото на вечерната вълна от негативизъм - оплюване във форумите на всичко турско на света и разнищването на злокобните намерения на всички "чалмоносци" по отношение на България. Дори и те обаче са склонни да признаят, че малкото български продукции просто не стават за гледане и едва ли биха ги гледали, ако нямат пистолет на слепоочието.
След всичко това пожеланието за приятни сънища звучи по-скоро като сарказъм. Лошата новина продава новините. Тя задоволява воайорските наклонности и дава имагинерна сигурност, че "това на нас не може да се случи". В напредналите в медийно отношение държави се спазва стриктен процентен баланс между добри и лоши новини. Тук обаче границата е мината отдавна. Аз не се съмнявам, че в България има достатъчно талантливи журналисти, режисьори и сценаристи, които да направят медиите по-привлекателни и човеколюбиви. Комерсиализацията обаче не позволява това да се случи.
Според теорията на журналистиката трите основни функции на медиите са да информират, образоват и забавляват. Никъде нищо не се казва за функция "всяване на паника и омраза сред населението" например. Защо тогава им позволяаме да ни развалят деня още от сутринта???
