Повече от две седмици чаках впечатлението от тази случка да отшуми, за да не се налага да пиша за нея, но това така и не стана. Мъчейки се от години да вникна в дебрите на заплетената рекламна и PR-ска мисъл, този път ударих на камък, способен да счупи зъбите и на най-закоравелия експерт в областта.
Всичко започна преди около месец, когато изневиделица телефонът ми започна да загрява от настойчивите опити на някакъв непознат номер да се свърже с мен. Лош късмет обаче - веднъж в колата на кръстовище и то пред очите на катаджия, веднъж на работа и така още няколко пъти, в които все не можех да вдигна. Най-накрая по време на една обедна почивка успях да отговоря и се заформи интересна история.
Обаждаше се представител на фирма Х, вносител на домакинска техника, който сега щял вече да внася и медицинска техника. Обяснението беше, че "преди сто лета", пазарувайки в Piccadilly съм попълнил някакъв талон за участие в тяхна игра с награда лека кола. Тук е мястото да ви предупредя - ако искате да живеете спокойно, старайте се телефонният ви номер да не става обществено достояние. За съжаление след години работа като журналист, моят телефон може лесно да бъде намерен къде ли не, както и във въпросната фирма Х. А тъй като не можах да се сетя някога да съм попълвал какъвто и да било талон, най-близкото до ума заключение беше, че просто някой PR е извадил купчината с визитки и е почнал да звъни под ред.
И така разговорът продължи с обяснение, че трябва да посетя техния офис, за да се запиша за окончателно участие в томболата. С много думи, стараейки се да бъда колкото се може по-учтив отклоних поканата и помолих да забравят съществуването на телефонния ми номер, за да не се налага да водим същия разговор отново.
Очевидно много хора бяха отговорили така, защото след няколко дни тактиката беше сменена. Обадиха се отново, този път от скрит номер с новината, че вече направо съм спечелил от томболата и то не една, а цели две награди. Трябвало да ида да си ги взема в офиса им и то в точно определени три часа през деня. След още един дълъг разговор по отношение на абсолютното ми нежелание да получавам нежелани обаждания по телефона, реших най-накрая да мина през тоя офис и да разреша проблема на място.
Брутална грешка! Изведнъж се оказах сред 25-30 души, които получили същото обаждане. За разлика от мен те бяха попълнили въпросния талон. Всички до един бяха дошли с нагласата, че ще си тръгнат с нова кола. Изведнъж се появи някакъв тип с вид на нещо средно между мормон и неуспяло юпи и вкара всички в една тясна стаичка. Очевидно кризата обаче удря навсякъде - от двата климатика нито един не беше включен. По-лошото беше, че и двата прозореца бяха затворени, а наличието на 30 души вътре бързо доведе твърде екзотичен аромат, който не искам да описвам.
Така се озовах на рекламна кампания на медицински уреди, които според странното юпи, което упорито се мъчеше да използва колкото се може повече медицинска терминология, биха могли да излекуват буквално всичко със светлина. След не повече от 10 минути започнаха да се чуват реплики "Абе това ли е онова с колата??? Да не съм сбъркал мястото? Кви са тия доктори тука? Оня докога ще ни занимава с глупости??" Най-накрая дойде момента да кажат най-важната част от рекламното послание, а именно - цената. Е уредите струваха между 1500 и 6000 лева, заедно с някаква промоция. Тук обаче се видя колко неправилно е било замислено цялото събитие, защото между присъстващите очевидно нямаше нито един човек, който да може да си помисли дори за подобна покупка. Преобладаваха хора от малцинствата, както успях да разбера междувременно, имаше и доста безработни или просто хора с ниски доходи.
За да разсее настъпилото неловко мълчание юпито реши да обяви наградите. Това беше по-голяма грешка дори от моята да ида там. Защото хората, дошли с идеята, че поне един ще си иде с кола, трябваше изведнъж да свикнат с мисълта, че са спечелили по една картофобелачка (да точно за това става дума - старомоден уред за ръчно белене на картофи) и... по 6 минути облъчване с машините от рекламата. В този момент нахлуха и "представителите" на фирмата, с които явно бяхме водили дългите разговори по телефона. Тогава настана истински пазар. С един списък в ръка всеки от тях крещеше имена и повеждаше разочарованите хора към "вълшебните апарати". След това последва сцена, достойна за каубойски филм, чието действие се развива в някой бар в Тексас. Само че вместо куршуми се разменяха пожелания за майките на тоя или оня, а във въздуха не летяха столове, а картофобелачки. Побългарена версия, но пък се оказа, че действа доста зареждащо върху самочувствието на хората, които до преди няколко минути изглеждаха елементарни за манипулиране.
И така... съмнителна рекламна кампания с още по-съмнителен резултат. Оказа се обаче, че живият контакт е много по-добър от телефонния разговор. Едно предупреждение с леко завишен тон беше достатъчно, за да спрат обажданията.... засега...
Всичко започна преди около месец, когато изневиделица телефонът ми започна да загрява от настойчивите опити на някакъв непознат номер да се свърже с мен. Лош късмет обаче - веднъж в колата на кръстовище и то пред очите на катаджия, веднъж на работа и така още няколко пъти, в които все не можех да вдигна. Най-накрая по време на една обедна почивка успях да отговоря и се заформи интересна история.
Обаждаше се представител на фирма Х, вносител на домакинска техника, който сега щял вече да внася и медицинска техника. Обяснението беше, че "преди сто лета", пазарувайки в Piccadilly съм попълнил някакъв талон за участие в тяхна игра с награда лека кола. Тук е мястото да ви предупредя - ако искате да живеете спокойно, старайте се телефонният ви номер да не става обществено достояние. За съжаление след години работа като журналист, моят телефон може лесно да бъде намерен къде ли не, както и във въпросната фирма Х. А тъй като не можах да се сетя някога да съм попълвал какъвто и да било талон, най-близкото до ума заключение беше, че просто някой PR е извадил купчината с визитки и е почнал да звъни под ред.
И така разговорът продължи с обяснение, че трябва да посетя техния офис, за да се запиша за окончателно участие в томболата. С много думи, стараейки се да бъда колкото се може по-учтив отклоних поканата и помолих да забравят съществуването на телефонния ми номер, за да не се налага да водим същия разговор отново.
Очевидно много хора бяха отговорили така, защото след няколко дни тактиката беше сменена. Обадиха се отново, този път от скрит номер с новината, че вече направо съм спечелил от томболата и то не една, а цели две награди. Трябвало да ида да си ги взема в офиса им и то в точно определени три часа през деня. След още един дълъг разговор по отношение на абсолютното ми нежелание да получавам нежелани обаждания по телефона, реших най-накрая да мина през тоя офис и да разреша проблема на място.
Брутална грешка! Изведнъж се оказах сред 25-30 души, които получили същото обаждане. За разлика от мен те бяха попълнили въпросния талон. Всички до един бяха дошли с нагласата, че ще си тръгнат с нова кола. Изведнъж се появи някакъв тип с вид на нещо средно между мормон и неуспяло юпи и вкара всички в една тясна стаичка. Очевидно кризата обаче удря навсякъде - от двата климатика нито един не беше включен. По-лошото беше, че и двата прозореца бяха затворени, а наличието на 30 души вътре бързо доведе твърде екзотичен аромат, който не искам да описвам.
Така се озовах на рекламна кампания на медицински уреди, които според странното юпи, което упорито се мъчеше да използва колкото се може повече медицинска терминология, биха могли да излекуват буквално всичко със светлина. След не повече от 10 минути започнаха да се чуват реплики "Абе това ли е онова с колата??? Да не съм сбъркал мястото? Кви са тия доктори тука? Оня докога ще ни занимава с глупости??" Най-накрая дойде момента да кажат най-важната част от рекламното послание, а именно - цената. Е уредите струваха между 1500 и 6000 лева, заедно с някаква промоция. Тук обаче се видя колко неправилно е било замислено цялото събитие, защото между присъстващите очевидно нямаше нито един човек, който да може да си помисли дори за подобна покупка. Преобладаваха хора от малцинствата, както успях да разбера междувременно, имаше и доста безработни или просто хора с ниски доходи.
За да разсее настъпилото неловко мълчание юпито реши да обяви наградите. Това беше по-голяма грешка дори от моята да ида там. Защото хората, дошли с идеята, че поне един ще си иде с кола, трябваше изведнъж да свикнат с мисълта, че са спечелили по една картофобелачка (да точно за това става дума - старомоден уред за ръчно белене на картофи) и... по 6 минути облъчване с машините от рекламата. В този момент нахлуха и "представителите" на фирмата, с които явно бяхме водили дългите разговори по телефона. Тогава настана истински пазар. С един списък в ръка всеки от тях крещеше имена и повеждаше разочарованите хора към "вълшебните апарати". След това последва сцена, достойна за каубойски филм, чието действие се развива в някой бар в Тексас. Само че вместо куршуми се разменяха пожелания за майките на тоя или оня, а във въздуха не летяха столове, а картофобелачки. Побългарена версия, но пък се оказа, че действа доста зареждащо върху самочувствието на хората, които до преди няколко минути изглеждаха елементарни за манипулиране.
И така... съмнителна рекламна кампания с още по-съмнителен резултат. Оказа се обаче, че живият контакт е много по-добър от телефонния разговор. Едно предупреждение с леко завишен тон беше достатъчно, за да спрат обажданията.... засега...
